Страници

Friday, 10 January 2014

"Ловецът на хвърчила" или книгата, която ти напомня, че си човек.

The Kite Runner || Ловецът на хвърчила
Contemporary, Drama, Coming of age
by Халед Хосейни
Издадено на БГ: Обсидиан
Четено на: Български Онлайн

Overall Rating: 5/5

История за страха, съвестта и изкуплението.

Не мога, не мога, не мога да опиша с думи колко много мразя тази книга. Или я харесвам, не знам, не съм сигурна - още съм в битка със себе си.

„Ловецът на хвърчила” душено ме опустоши – докато четях виках, заканвах се, смущавах и удивлявах. Ядосвах се, ужасявах се, плаках, вайках се, после пак се ядосвах  и се страхувах. Малко книги държат такава власт.

Нека сбито ви разкажа за какво иде реч: Амир и Хасан са отраснали заедно – Амир като богатия син на всеуважаван баща, а Хасан като сина на техния прислужник. Амир живее с единствената цел да спечели обичта и уважението на баща си. На всяка цена. Това решение ще му струва скъпо.

"Побягнах напред. Маратонките ми разплискваха локвите, ръката с хвърчилото се вдигна високо над главата ми. От толкова много години не бях вършил това и се питах дали няма да стана за смях. Пуснах с лява ръка макарата да се размотава и усетих как канапът поряза дясната ми длан, минавайки през нея. Хвърчилото зад гърба ми вече излиташе, вдигаше се, кръжеше и аз побягнах още по-бързо. Въртенето на макарата се ускори и остъкленият канап остави още една кървава резка върху дясната ми длан. Спрях и се обърнах. Погледнах нагоре. Усмихнах се. Високо горе хвърчилото ми се люшкаше насам-натам като махало, издавайки онзи познат пърхащ хартиен звук, който винаги ми е напомнял за зимните утрини в Кабул. От четвърт век не бях пускал хвърчило, но изведнъж отново станах дванайсетгодишно хлапе и старите инстинкти се върнаха като с магическа пръчка."

В подробности няма да навлизам, но Амир тръгва по дълъг път осеян с вина, ужас и страх и по трудния начин разбира що е всъщност смелост.

Със самото начало го намразих. Още от малък ми се струваше като някакво глезено егоистче. С прогреса на историята, нарицателните, които използвах по негов адрес ставаха все по-„розови”. Начина по който се държеше с Хасан, първите срещи с Асеф, всички негови действия и мисли след това до напускането на Али и Хасан само удвоиха, утроиха отвращението ми. Нещата не се промениха много.

И добре, казвах си аз, той ще съжали, ще се почувства отговорен. Но не, той все успяваше да обвини другите, които му напомняха за собствените му дела (или липса на такива) за собственото си нещастие и ако трябваше да проумее нещо важно, то ставаше под натиск.

Винаги съм вярвала, вярвам и сега, че изборите ни ни правят такива каквито сме. Добър и лош са субективни понятия. Но решението, да останеш безразличен, да не си мръднеш пръста изправен пред нещастието и унизението, несправедливостта на близък човек не е просто страх. Не е липса на смелост. Това е липса на съвест.

А ако не съвестта, какво други ни прави хора?

Отгледана съм в бедно семейство и скромен дом. В някои дни, нямахме пари да купим дори хляб, но най-ярките ми спомени се въртят около това, как родителите ми даваха и последните си пари на приятели изпаднали в нужда. Как майка ми хранеше децата от квартала у нас и как баща ми връщаше всяка забравена вещ у таксито си.
В такова семейство бях отгледана.

Затова прочита мина тежко за мен.

За това и още не мога да стоя, иде ми да разкъсам собствената си кожа и да бушувам, да беснея след тази книга. Амир бе от типа хора, които искрено презирам. Той е по-лош от злодей; той поне знае защо върши злини, има чиста представа защо го върши, макар и изкривена.

Към самия край обаче стигнах до един етап на разбиране – той няма какво да стори; не може да се върне назад, за да спечели симпатиите ми или да укроти демоните си. И макар да му отне толкова време, Амир преоткри една универсална човешка истина за смелостта – че всеки истински смел човек е такъв, защото дълго време е живял с чувството на безпомощност и разкаяние. И там лежи голямата космическа несправедливост - за да станеш човек, трябва да си страдал.

Книгата беше добре написана, чудесно преведена и ме жегна, за това и няма да й спестя рейтинга. Радвам се, че не потърсих резюме или ревю преди да я прочета и буквално се гмурнах без никаква идея за какво иде реч.

Но ще я запомня като една от онези книги, които ти напомнят, че си човек.
Не мисля, че ще мога да погледна хвърчило по същия начин.

"После примигах и за един кратък миг около макарата се появиха мазолестите ръце с нащърбени нокти на едно момче със заешка устна. Чух как някъде изграчи гарван и се озърнах нагоре. Паркът искреше, покрит с толкова свеж и ослепително бял сняг, че очите ми пареха. Снегът безшумно се ръсеше от клоните на побелелите дървета. Сега усещах мирис на курма със зеле. На сушени черници. На кисели портокали. На стърготини и орехи. Необятното снежно безмълвие бе оглушително. После през покоя долетя глас, който ни викаше за вечеря — гласът на един мъж със сакат десен крак."

1 comment:

  1. “Има начин отново да бъдем добри.“

    ReplyDelete